Тези предстоящи събития налагат и публикуването на настоящата поредица от статии.

- - -

    След “Октомврийската” война от 1973 г. Близкоизточният конфликт е в качествено нова ситуация. В действие влизат неизползувани досега “оръжия” – “нефтът” и “пропагандата”. Без тяхното представяне не бихме имали ясна представа докъде всъщност стигна съветско-арабско-израелският конфликт днес, какво представлява той и защо излезе на световната сцена.

На състоялия се през март 1970 г. VII конгрес на страните-износителки на петрол - ОПЕК - прозвучават за първи път гласове, призоваващи за използуване на нефта като оръжие в полза на арабската кауза. Година по-късно арабските страни приемат решение да включат “нефтената война в конфронтация с Израел” .

По това време страните от “Западна” Европа – Европейската Икономическа Общност (ЕИО) са вносители на големи количества от тази суровина. Ако се повиши цената й, това ще ги доведе до икономическа нестабилност, рецесия. Какво по-добро възмездие за подкрепата им, оказвана на Израел?! Тенденцията – цените на нефта според политическите отстъпки в полза на стратегията на Москва и арабските й съюзници.
         След войната от 1973 г. доставките на нефт за САЩ и Холандия се прекратяват; с 25% ги съкращават за ЕИО и Япония. При цена от $2 за барел през 1971г. в края на 1973 г. нефтът поскъпва на $11. С годините цената му расте, за да стигне $40 през 1980 г. Тогава един барел нефт струва на производителите…15 цента! Какви баснословни печалби! За Саудитска Арабия например тя е $150 милиарди за година! Така светът беше вкаран в тежка енергийна и икономическа криза...
  "Нефтеното” оръжие сломи много от “непокорните” държави...
   През 1977 г., на конференция във Флоренция, ЕИО "се предаде" – подкрепи исканията на арабските страни и Москва. Тази тяхна политика остава валидна и до днес. Оттогава съществуването на Израел започва да зависи само от позицията на САЩ. (Атентатите от 11.IX.2001 г. са част от стратегията за принуждаване и на САЩ да се откажат от тази си подкрепа. "Американците вече никога няма да се чувствуват в безопасност, докато не се възцари мир в Палестина" - казва бен Ладен. За ислямския фундаментализъм “мир в Палестина" означава ликвидиране на израелската държава и националност). Стратегическото отстъпление на ЕИО повлича след себе си и други държави. Това най-ясно се вижда от гласуванията в ООН, когато трябва да се вземе страна по арабско-израелски резолюции. През 1977 г. броят на държавите, гласуващи в подкрепа на съветско-арабския блок срещу Израел е 70, през 1980 г. – 112, днес цифрата гони 150. Тук, в ООН, всъщност рефлектират и резултатите от употребата и на друго “оръжие”. То успя да се развие и да обхване света благодарение на колосалната мощ, която социалистическата система успя да натрупа в областта на пропагандата чрез тоталното й централизирано подчинение и огромните парични средства, вложени в нея. 

Пропагандни лъжи и манипулации

В предговора към книгата си “Медиите под контрол” Ноам Чомски е “впечатлен от способността на тоталитарните системи да насаждат убеждения, които се поддържат решително и се приемат широко, макар и изцяло лишени от каквито и да било основания и често пъти в пълен разрез с очевидни факти за света около нас”.

Израел - “окупатор”

Първоначално е арабска теза. Въвежда се в употреба след войната от 1948 г. Историята на конфликта в онези години показва, че Израел - първата държава, родена с решение на ООН, но и първата държава след II световна война, е подложена на въоръжена агресия. Арабските страни, навлезли в “Палестина II” през 1948 г., са обявени в ООН за агресори, а Израел – за обект на агресията им. В Съвета за сигурност на ООН съветският представител Громико настоява да се изпратят “сини” каски, които да възпрат завладяването на еврейската държава. Дебатите по този въпрос не стигат крайната си фаза поради бързите и неочаквани победи на Израел на бойното поле. В такава ситуация идва и примирието между участниците в конфликта. Споразуменията за “примирие” дават юридическото основание на ООН да приеме Израел за член на организацията – 11 май 1949 г., гласувано от 52 държави. Разбира се, мюсюлманските страни са “против” – подписаното от тях “примирие” с Израел не означава и “мир” с него.
     Когато през 1922 г. се създава държавата Трансйордания, тя се отъждествява както с арабите, живеещи на изток от река Йордан, така и с арабите на запад от реката, и затова претендира и за териториите в “Палестина” на “запад от река Йордан” – карти №№1 и 2. И напълно естествено - между арабите, живеещи на “изток” и на “запад” от река Йордан разлика няма! Затова на следващия ден след обявяването на резолюция N 181 на ООН – 30.XI.1947г., армията на Трансйордания преминава на запад от река Йордан и завзема територии, обявени от ООН за създаване на втората арабска държава в “Палестина”. Следва войната за разпределяне и на територията на държавата Израел. Но израелските военни формирования успяват да отблъснат нашествието на арабските армии и военните действия се пренасят върху територии на “de facto” несъществуващата арабска страна.
     “Прекратяването на огъня” и подписването на “Примирието” узаконява териториалното разположение на воюващите страни, показано на карта №4. Териториятата на несъздадената арабска държава попада под контрола на три държави - Израел, Трансйордания и Египет. Но арабите започват да обвиняват само Израел за “окупатор”. Те искат да притежават, както териториите на новата арабска държава, така и тези, дадени за държавата Израел.
   Обективно погледнато, няма никакви основания да бъде създадена нова арабска държава в “Палестина”. Aрабското население по тези земи няма териториални, национални, религиозни, исторически различия с околните арабски страни. Взети заедно или поотделно, тези фактори не съществуват, за да се търси държавно обособяване на отделна, нова арабска държава.
    През 1950 г. крал Абдуллах преименува Трансйордания на “Йордания”. По този начин кралството отново предявява правото, че представлява арабското население и на запад от река Йордан (самите араби на изток и на запад от река Йордан се определят като “йорданци”) и затова счита, че териториите на “Западния бряг” й принадлежат. В продължение на повече от две десетилетия след 1950 г. арабите в “Палестина II” не са “палестинци” – терминът още не е измислен (!), а “йорданци”! След 1950 г. “Палестина” излиза от употреба, понеже се заема от “Израел” и “Йордания”.
   Арабските страни нямат намерение да позволят и създаването на държавата Израел. В това се състои смисълът на определението “окупатор”, което те дават на Израел, след като губят войната от 1948 г. По този начин арабските страни си развръзват ръцете във всеки удобен за тях момент да осъществят намеренията си.
     Войната от юни 1967 г. извежда арабско-израелския конфликт на качествено ново равнище - зад формулираната от арабите теза се присъединява и социалистическият лагер. Но на войнствуващия атеизъм на съветските ръководители беше нанесен смразяващ удар - вместо да падне на бойното поле, сразен от “непобедимото” съветско оръжие, Израел го развенча. И довчерашният “приятелски” Израел се превръща в опасен враг. Затова е подхвърлен на пропагандната им машина. И тя заработи... В туй поприще, не може да им се отрече, нямат равни. И от малката “лъжа” сътвориха “Голямата лъжа”, що трови и до днес света...
     Тезата, че Израел е “окупатор” и “агресор”, се въвежда за отстояване в ООН. Тук посочената коалиция бавно, но сигурно печели битката, особено поради силата на “нефтеното” оръжие. И когато през 1977 г. е сломен и ЕС, положението на Израел на международната сцена и в ООН става безнадеждно...
   Докато ЕС е в процес на отказване от подкрепата си за Израел, в същото време се водят преговори между Израел и Египет, които приключват на 26.03.1979 г. с подписване на мирен договор и взаимно признаване. Израел връща Синай на Египет, а последният признава “правото” му на съществуване.
      Последствията за Египет са, че е обявен от арабско-съветския лагер за “предател” и е изгонен от отговорните арабски форуми.
    По същото време преговори за подобен мирен договор се водят и между Израел и Йордания. Вероятността за юридическата легитимация на правото на съществуване на Израел чрез признаването му от арабски страни, би представлявало тежък удар върху съветското влияние в региона - губят един от най-съществените мотиви, въз основа на който се крепи сътрудничеството им с арабите.
    Само от тази гледна точка ще открием най-точно защо е така нужен Израел като „окупатор”. Oбезпокоително! И затова в Москва трескаво търсят нови стратегии, които да не позволят на Израел да има друга перспектива. Разработен е

                                                         Казусът “ООП”

 Съветският съюз динамично изтласква на международната сцена казуса ”ООП” (“Организация за освобождение на Палестина”)! На два пъти, през април и юни 1974 г., председателят на ООП Ясер Арафат е на посещение в Москва. След което СССР обявява новата си дипломатическа инициатива: ООП е “единственият представител на палестинците”.
     Въвеждайки в употреба казуса “ООП” през 1974 г. творците му искат да го вмъкнат в арабско-израелския конфликт, но със задна дата (!) – още от войната през 1948 г. Какво от това, че тогава изобщо не съществува държава, която да се представлява от ООП, нито пък съществува самата ООП! Юридически абсурд! И опасен международен прецедент!
    Така, дори и да върне земите на арабските страни, завзети по време на войните от 1967 г. и 1973 г., Израел ще продължава да е “окупатор”, защото е “окупирал” територии на държава, определена от ООН чрез резолюция 181 от 1947 г. Територии, в които имат дял и Йордания, и Египет. Но последните две арабски държави не са “окупатори”. “Окупатор” е САМО Израел! Каква Измама!
     Този “ремонт” на историята досущ повтаря сценария на Джордж Оруел от книгата му “1984 г.”. Да се преподрежда и легитимира миналото е в силата и възможностите само на “Големия брат”. Той е в глобално настъпление и диктува както “играта”, така и правилата й. Затова взима “здраво” инициативата в свои ръце – (зло)употребява медийно резолюции 242 и 338, като извежда от тях казуса “ООП”! Няма значение, че казусът „ООП” не може да има каквато и да било връзка с резолюциите, които са приети преди той да бъде измислен! Но тъй като е главен арбитър в ООН, СССР показва “червен” картон на играещите досега и “картотекирани” в посочените резолюции арабски страни – Египет, Йордания и Сирия, претендиращи, че “окупираните” територии са техни, и “картотекира” ООП да претендира за тях (териториите) и вместо тях (посочените арабски страни). Арогантността на “Големия брат” не познава граници! Резолюциите се отнасят до реално съществуващи държави, които през 1967 г. и 1973 г. са били във военен конфликт - Израел, Египет, Йордания и Сирия. В тях не става въпрос за ООП, нито за държава на ООП, още по-малко - за територии на държава на ООП, които като „капак” на всичко да са и “окупирани” от Израел! Оттогава тази абсолютна манипулация трайно се настанява в световната медийна среда и се “предъвква” и до днес: Израел е “окупирал” земята на “палестинската” държава!
    Какъв сценарий...! Каква “игра”...! Само преди 7 години е арабската конференция в Хартум, на която няма и следа от “палестински” проблем, свързана с ООП...
  Докога сценарият ще бъде дописван, а “играта” – продължавана...?! Отговорите на тези въпроси минават през разплитането на лъжи и манипулации, с които е прикрит крайният сценарий, или краят на “играта”. И ако сме решили да стигнем до тях, то няма как да се подмине историята на самата ООП, или поне някои по-важни моменти от нея.

Учредена е на 28 май 1964 г. в Кайро. Параграф 1 от Хартата й гласи, че организацията е призвана да създаде “светска демократична държава в Палестина”, като постигането на тази цел е свързано с “елиминиране на ционистката и империалистическата власт”, т.е. унищожаване на държавата Израел.
     До 1967 г. базите й са в Египет, на Синайския полуостров. Оттук те предприемат своите терористични нахлувания в Израел.
   След като Израел завзема Синай с войната от юни’67 и унищожава базите й, ООП се премества в Йордания; тук границата с Израел е най-дълга – 360 км, и възможността да се проникне в Израел - най-голяма.
   Скоро, изглежда в знак на “благодарност” за гостоприемството, въоръжените формирования на ООП започват да тероризират местното йорданско население, като го “облагат” с “данъци”, “такси” и “мита”, които, естествено, прибират за себе си. Мафиотизираните въоръжени банди влизат във въоръжени сблъсъци с полицията на суверенната йорданска власт. През 1970 г. настъпва реална заплаха да бъде елиминирана централната власт – ООП прави опит да завземе столицата Аман. Йорданският крал Хюсеин е принуден да действува. И през месец септември повежда йорданската армия срещу ООП. В боевете са убити над 2000 души от отрядите на ООП, а остатъците й - изгонени от Йордания. Така нареченият “Черен септември” за ООП става символ и наименование на една от терористичните й фракции.
    На 28.11.1971 г. идва естественият отговор за “Черния септември”. В Кайро палестински стрелец застрелва министър-председателя на Йордания Васфи Талг, след което коленичи, за да пие от кръвта на убития.
     Странно, колко бързо се забрави, че ООП искаше властта в Йордания! На какъв ли натиск е бил подложен Ливан от страна на Арабската лига, за да се съгласи да даде подслон на остатъците от ООП... Но фактът е реален - след 1970 г. базите на ООП са в Ливан, на северната граница с Израел, защото целта е да могат оттук да го подлагат на терор. И какво се случи с тази “Швейцария на Близкия изток”, където живеят 663 000 християни, 536 000 мюсюлмани, 88 000 друзи (официална статистика отпреди 1970 г.) и съвместно управляват...?!

Само за три години територията от Бейрут - на север, до Израел - на юг, попада под властта на ООП, която действува по познатия от Йордания сценарий. За съжаление, ливанската армия е безсилна да защити поданиците си в Южен Ливан, където ООП извършва клане над ливанската християнска общност, която практически преустановява съществуванието си! Това не е “гражданска” война, както искат да внушат пропагандите на заинтересованите страни, а сблъсък на верска основа! Комунистическите “прогресивни” сили подкрепят ислямските фундаменталисти и съвместно осъществяват първото мащабно “прочистване” на религиозна основа след края на II световна война. Този успех вдъхнови ислямските фундаменталисти да се поогледат и за “верско прочистване” в планетарен мащаб...
     “Никой не дойде, за да ни помогне, надяваме се на Бога и на Израел”, казва Камил Шамун (християнин) - бивш президент на Ливан от 1952-1958 гг. И продължава: ”Израелските управляващи и израелският народ бяха единствените, които се отзоваха на нашите надежди за помощ.”
     Подгонени от кланетата, ливанските християни бягат към северната граница на Израел. Тук са под негова закрила. 20 км от най-южната територия на Ливан е обявена от Израел за “зона на сигурност”. И като отваря границата си при Метула, дава възможност на прокудените ливански християни да влизат на негова територия и да търсят - основно, медицински услуги и работа. “Доброто Убежище” - така го наричат бежанците, преминаващи с хиляди всеки ден.
     “Ние отворихме нашите домове и дадохме подслон на арабите-бежанци от войните между Израел и арабските страни. А ООП ни превърна в бежанци в собствената ни страна”, споделя мъката си един от тях.

Ливанската “гражданска” война всъщност е катастрофата на ливанските християни, които имаха надежди за подкрепа от официална Европа, от християнската цивилизация... В тази война над 100 000 са убитите, 60 000 са изнасилените християнки, на които им се забранява да абортират за да родят мюсюлманско потомство... 600 000 са прокудените...
      В подхода си към този геноцид “цивилизованият” Запад показа истинското си лице - предпочете да си остане в блатото на хедонизма и изостави християните в Ливан на произвола на фундаменталния ислямизъм. А “християнският” Изток в Европа е под смазващия ботуш на Атеизма и официалните “църкви” там “безрезервно” подкрепят политиката на социалистическите управници.
     Интересна е срещата между кубинския лидер Фидел Кастро, който се обръща към сирийския президент Хафез Асад, чийто войски след 1976 г. взимат важно участие в завладяването на Ливан, защо не остави тази страна да живее своя живот, на който въпрос получава следния отговор: “Ние направихме грешка, като позволихме създаването на еврейска държава. Никога няма да повторим тази грешка, като позволим създаването на християнска държава в сърцето на арабския континент”(“Пет разговора с... Шимон Перес”, Робърт Литъл, с.189, София,1999 г.).

Откак се сътворява и въвежда в употреба казусът “ООП”, в него се наливат много пари, много оръжие, много петрол, много наркотици, много лъжи, много измами, много престъпления... Причини за много, много невинно пролята кръв. Тази организация, добре отгледана по тренировъчни лагери и школи в СССР и редица други “братски” социалистически страни (включително и в България) и пред задрямалия от сладострастие Запад, даде онзи тласък в развитието на тероризма, който го превърна в основно оръжие на ислямския фундаментализъм както в битката му срещу Израел, така и срещу останалия свят от “неверници”...

    И докато Ливан потъва в кръв и руини, съветските стратези “заиграват” за  

Овладяването на ООН

Една от първите видимо набелязани цели е постигната на 14.10.1974 г. - Арафат говори от трибуната на ООН! Аплодират го 105 страни! Няма значение, че Арафат е на трибуната в нарушение на Устава на ООН – ООП завладява Ливан - член на ООН; води война за унищожаването на Израел, осъществявана чрез отявлен и кървав терор... Да не би тези 105 страни да не знаят това...?!
     Сигурно не са научили, че на на 11 април с.г. терористи от ООП нахлуват от Ливан в израелското градче Кириат-Шмона, влизат в детска градина и с гранати и стрелба от автомати убиват 6 деца от 2 до 11 г. и 8 възрастни, а раняват 16, докато пристигналите израелски войници не ги ликвидират...?!
    Вероятно не знаят и за извършения месец по-късно – на 14.05.1974 г., терористичен акт, когато ООП-терористи завземат училище в израелското градче Маалот, в което убиват на място 22 деца, а други 84 раняват, преди да бъдат ликвидирани от пристигналите израелски военни части...?!
   Изглежда са забравили и за извършения саботаж върху самолет на “Swissair” (Швейцарски аеролиниии) на 13.02.1970 г., при който загиват 47 пасажери и екипажът му, сред които има 17 израелци. В същия ден в Мюнхен нападат старчески дом, в който убиват 7 възрастни евреи.
     Забравили са и за отвлечения пътнически самолет на “Луфтханза” през февруари 1972 г. от терористи на ООП, които искат откуп от 1,2 млн фунта стерлинги, който е изплатен...?! И отвличането на 29.10.1972 г. на онзи пътнически самолет на “Луфтханза”, извършено пак от терористи на ООП, които искат техни членове, излежаващи присъди в затвори на ГФР, да бъдат освободени – ултиматум, пред който правителството на ГФР отстъпва...
    Странно е, че не си спомнят и 5.IX.1972 г. - времето на ХХ олимпийски игри в Мюнхен, когато терористи от ООП убиват 11 тежкоатлети – борци и щангисти, от отбора на Израел...?! Игрите трябваше да бъдат прекратени, спазвайки принципите на олимпизма, но явно и Международният Олимпийски Комитет (МОК) страда от склеротизъм. Интересно, че и комунистическата пропаганда е в деменция, “забрави” да отрази в медиите си терористичния акт. Или реакция на гузна съвест, криеща компрометираща връзка между комунистическия лагер и терористичната дейност на ООП? (Абу Мазен, известен и като Махмуд Аббас - касиер на ООП през 1972 г., осигурил средствата за акцията срещу израелския олимпийски отбор, получава докторска степен в Московския ориенталски институт през 1982 г. за дисертацията си: “Тайните връзки между нацизма и ционисткото движение”, с която отрича Холокоста – в концлагерите на Третия Райх са умъртвени не 6 млн. евреи, а само... 800 000. Така, и иранският президент има доводи да твърди днес същото за да оправдава антиеврейската си позиция, и книгите, появили се в последните години по нашия книжен пазар, някои и от наши автори, отричащи Холокоста. За съжаление от Русия тръгна и другия исторически фалшификат – „Протоколите…”. Ръководителят на групата, извършила акцията срещу олимпийския отбор на Израел – Абу Дауд, разказва как преди акцията “Арафат и Абу Мазен му пожелали успех и го целунали...”.)
      Има нещо извратено.
     Всяка една от тези 105 страни класифицира като тежко престъпление всяко едно от горепосочените деяния, когато то бъде извършено срещу нея или на нейна територия, и онези, които ги извършват, ще подведе към най-суровонаказание. Но в ООН, за същите деяния организаторите, подбудителите и изпълнителите им получават овации и международна подкрепа!

Да се учудваме ли тогава, че тероризмът, тридесет години по-късно, се превръща в световно бедствие?!

„Ние влязохме в света през най-широката врата, сега ционизмът ще изчезне от този свят и особено от Палестина под ударите на борбата на народите”, заявява Ясер Арафат, хванал се за пистолета на кръста. 105 делегати на държави бурно го аплодират, станали на крака.
     А само 11 дни по-рано Арафат заявява: ”Целта на нашата борба е краят на Израел, и тук не може да има компромиси или посредници. Ние не искаме мира, ние искаме победата. За нас мирът означава унищожаването на Израел - и нищо друго!”.

Как тогава да очакваме от ООН да се бори против тероризма, та организацията още не е успяла дори да го дефинира...
       Ще се навършват тридесет и шест години от терористичния акт, извършен на 20 декември 1975 г. във Виена, когато терористи от ООП, като убиват хора от полицейската охрана и персонала, завладяват хотела, в който са отседнали министрите на 13 държави от ОПЕК (Организация на държавите-производителки на петрол), дошли за ежегодната си конференция, взимат ги за заложници и искат откуп...
     Следствието от “Виенската” акция на ООП е, че на дневен ред в ООН е поставен въпросът за изготвяне на конвенция за борба срещу тероризма. Само през периода 1968-1975 гг. от терористични действия загиват 800 души, а над 1700 са ранени. Още в далечната 1975 г. тероризмът вече е взел застрашителни размери и редица държави осъзнават, че трябва да му се противопоставят на международно равнище. И какво...?
       За световната общност три десетилетия се оказаха недостатъчни. Още не е приела такъв международен договор.. Защото ООН е “гарант” за онези, които я контролират.
       Безсилието на ООН спрямо тероризма се изявява във факта, че в организацията има държави, които държат на тероризма, понеже е средство от арсенала на войната, която водят срещу Израел, а през последните години - и срещу други “неверници”. ООН не може да “опознае” тероризма заради държавите в Организацията Ислямска Конференция (ОИК), които декларират:
      “Всякакви видове борба с каквито и да е средства в името на одобрена кауза се изключват от понятието “тероризъм”.
     Това е формулировката на държавите, които държат значителната част от работната група в ООН, определена да изготви Конвенцията за борба срещу тероризма. Безумно е да се очаква от онези, които оправдават и се ползуват от тероризма, да се самоквалифицират като “терористи”. Настоящото йерархично структуриране на ООН го лишава от възможността да идентифицира “тероризма”, камо ли да поведе борба срещу него... Парадокс! Онези които воюват срещу тероризма, са обявени от ООН за “терористи”. 50 години Израел е обект на терористични атаки, в които терористи взривяват бомби по пазари, спирки, ресторанти, автобуси - убиват, разкъсват и осакатяват десетки хиляди цивилни, без организаторите и извършителите да получат международно порицание. Но когато Израел реши да преследва и ликвидира главатарите, организирали и заповядали терористичните акции, веднага е обявяван за “държавен терорист” от онези, които тридесет години блокират изработването на Конвенцията за борба срещу тероризма.
     Въвеждането на ООП през 1974 г. в редиците на ООН, е повратен момент за световната организация. Най-отявлената терористична организация в света е приветствувана от 105 държави... Организациите на кюрдите, ирландската ИРА, баските в Испания, и т.н. също търсеха правата си за самостоятелност, но не бяха допуснати и да припарят на международно равнище. Обявени за “терористични” организации, те са преследвани от законодателствата на съответните страни. Докато ООП сее смърт и разрушения с терористичните си акции не само в Израел, но и в Европа и по цял свят, получава подкрепата и легитимността на ООН.
     Дипломатически, политически и пропагандни ходове, подкрепени с натиска от “нефтеното” оръжие, въвличат ООН като страна в съветско-арабско-израелския конфликт. Като не успяват сами да заличат Израел, коалиционните партньори привеждат в ход сценарий, чрез който да въвлекат “сините” каски да свършат тяхната работа.

Ислямските страни – петдесетина на брой, държавите от съветския блок - 17, групата на “необвързаните” (получаващи всяка година помощи от вторите, и без петролно ембарго - заради благосклонността си към първите) – са факторите позицията на ООН по арабско-израелския конфликт да придобие такъв характер – само за периода 1967-1991 гг. тя е гласувала 69 резолюции, критикуващи Израел; и нито веднъж резолюция, която да критикува или осъжда ООП или коя да е арабска или от съветския блок страна за това, че атакува или тероризира Израел. 

ООН ДНЕС: ОВЛАДЯВАНЕТО ПРИКЛЮЧВА

 ООН се контролира от социалисти. Тя винаги е била преобладаващо социалистическа. Всеки Генерален секретар е бил социалист. Социалистическите страни са преобладаващото мнозинство. Двадесет и вторият Конгрес на Социалистическия интернационал се проведе през 1997 г. в самата сграда на ООН с участието на най-силните, елитни и влиятелни социалисти. Докато отделните държави отслабват, то ООН - особено видимо през времето на мандата на Кофи Анан, дава силен тласък на Новия световен ред. Успехите на Анан включват опитите за поставяне под контрола на ООН на Световната банка и Международния валутен фонд. Чрез международен паричен контрол се възнамерява да се увеличи влиянието на ООН. Анан назначи Морис Стронг – канадски милиардер, за свой главен съветник по въпросите за реформите в ООН. Стронг е “ню ейдж”-окултист, свързан със семействата на Рокфелер и Ротшилд, Трилатералната комисия, с контрола върху прираста на населението и преразпределението на богатствата. Домакин е на различни консервативни социалистически проекти.
     ООН планува своя собствена система за данъци, за да не бъде обект на финансов контрол от страна на нациите-дарители. Глобалистите са в битка за независим източник на средства. Най-споменаван е т.нар. данък “Тобин”, който да бъде налаган на всички международни финансови сделки в размер на 0.5% (половин процент). На пръв поглед незначително. Но този половин процент ще даде възможност на ООН да събира приход в размер на 1500 милиарди долари годишно. Правилно четете: приход от хиляда и петстотин милиарди долари за ООН ежегодно! Апетитът на глобалистите е да имат 150 пъти увеличение на приходите си. С такава сума те ще упражняват глобален контрол над света.
       Също според Комисията по Глобално управление на ООН й е нужна постоянна армия, която да е под командуването на ООН. Армия, подчинена на тях.
       ООН планува и Световен съд, който да може да съди както граждани, така и държави. Иска се отпадане на правото на ”вето,” за да не може никоя нация да спира която и да е акция, решена от глобалното мнозинство. Този Световен съд действува отдавна като Международен съд на ООН в Хага...
  Когато има система от международни закони или конституция, власт да налагаш данъци, власт да даваш под съд и да осъждаш, власт да наложиш юрисдикцията си над целия свят, власт да имаш собствена войска - в такъв случай ООН не се ли превръща в глобално правителство?