Змията, захапала опашката си
Заглавие на глава от книгата
„Постмодерната етика”
от Зигмунт Бауман
“Натрупването на капитала”, публикувана от Роза Люксембург през 1913г., е не само цялостно изследване на световното разпространение на капиталистическия ред и глобалана гибел на предкапиталистическите (натурални, селски, занаятчийски) икономики; не само едно от първите прерзаглеждания и системни корекции на икономическата теория на Маркс; дори не само специално разработено предсказание за неминуемия колапс на капиталистическата икономика. Нейното главно и запазващо се значение е, че предлага и изследва модел на система, чийто начин за възпроизвеждане и живот е сам по себе си основната причина за нейния край. Модел на система, която не може да се разпространява, без да поглъща нови и нови части от света и колкото по-успешно е поглъщането, толкова по-малко остава от ресурсите, необходими за саморазпространението на системата. С други думи, модел на система, която накрая разрушава себе си като резултат от свойте собствени победи; система, която умира от глад сред изобилието, което е създала.
Най-основният проблем в книгата са границите на натрупването. Сякаш жертва на проклятието на Луис Керъл(“Тук виждате ли, трябва да бягате колкото можете, за да останете на едно място.”) капитализмът трябва да се разширява , само за да поддържа свойте жизнени функции. Той обаче може да се разширява само за сметка на тези части на света, които още не са превърнати в негово подобие:’Непосредственото и жизненоважно условие за капитала и неговото натрупване е съществуването на некапиталистически купувачи на добавената стойност... Натрупването на капитала зависи като исторически процес във всяко отношение от некапиталистическите социални слоеве и форми на социалната организация” – т.е. натуралните стопанства, селяните, и дребните производители. Бедата обаче е, че за да станат инструментални в това “реализиране на добавената стойност”, от което зависи натрупването (“Капиталът изисква да се купуват продуктите и да се продават неговите стоки на всички некапиталистически слоеве и общества”), тези некапиталистически елементи първо трябва да бъдат превърнати в “купувачи”, а това означава, че некапиталистческите начини за печелившо препитание трябва да бъдат подкопани и заменени от капиталистическите. Това обаче на свой ред означава, че макар капитализмът “да се нуждае от некапиталистически социални организации като среда за своето развитие”, “той продължава, като поглъща единственото условие, което може да осигури неговото съществувание”.
“Некапиталистическите организации представляват хранителната почва на капитализма; още по-точно: капиталът се храни от руините на тези организации и макар че неговата некапиталистическа среда е неминуема при неговото натрупване, въпреки това последното продължава за сметка на тази среда, поглъщайкия” – Rosa Luxemburg.
Според виждането на Роза Люксембург, проклятието е било записано в логиката на капитализма от самото начало на неговата история. В този разказ капитализмът е паразитна самоубийствена система, която постепенно изтощава и убива организма, който я храни и умира заедно със своя приемник/жертва. Със сигурност Люксембург не допуска възможността умиращата система да повлече със себе си в гроба и човешкото общество; тя вярва, че доста време преди настъпването на часа на гибелта пролетариатът, основната и най-болезнено засегнатата жертва на капитализма, ще въстане; раковият израстък ще бъде премахнат, а здравето ще бъде възстановено от нова социалистическа организация на обществото. Макар че, както знаем сега, това не е нищо повече от изразяване на надежда; но дори и на времето си то е било предложено само като изразяване на надежда. Никъде Люксембург не обяснява как ще действа социалистическата икономика без натрупването; или – ако натрупва – как социалистическото натрупване ще избегне смъртоносната логика на капиталистическото натрупване. Всъщност обществото, ръководено от предначертанията на социализма, се оказа предразположено към същата злочеста съдба, която Люксембург предсказва на капиталистическото общество – но с една допълнителна слабост: тъй като обществата, които наричаха себе си социалистически, бидейки тоталитарни, систематично разрушаваха духовните или политическите сили, които можеха осезателно да забавят или спрат, дори да обърнат свличането надолу, то то не среща практически никаква съпротива в своя безспирен ход към изтощаването на всички източници, от които извличаше жизнените си сокове. Независимо дали капиталистическта икономика, която социализмът се опитваше да “настигне и превземе’, ще го последва или не в гроба, лекарството на Люксембург загина много преди болестта, която трябваше да излекува.
Тъй като неприятностите на доминиращата, въртяща се около пазара икономика не дават признаци на намаляване, тъй като тази икономика се клатушка от едно депресирано и депресиращо състояние към друго и тъй като всички предложени решения са сведени до конвулсивните размери на треска за контролиране на кризата, в модела на Роза Люксембург има нещо повече от това, което е било видно по нейно време. Неговата истинска – и страхотна – предсказателна сила може да бъде разкрита, щом външната обвивка на добавената стойност и теорията за стойността на труда бъдат отстранени от модела, а самоизмамите на индустриалната /пазарната икономика се спукат – така че пълнежът, който наистина произвеждат механизмите, описани в модела, да станат видими.
Индустриалната/пазарната икономика остава до голяма степен еднаква, независимо дали нейното производство приема “капиталистическа” или “социалистическа” форма. Тя е еднаква за всички варианти на социална организация, познати като модерност...През модерната епоха изобилният потенциал на действието е бил използван в непрестанни усилия за “подобрение” на съществуващия ред(или по-скоро за замяната на “естествения” ред, победен и заменен в процеса от изкуствено проектиран такъв). В историческа перспектива модерността изглежда непрекъснат, но несвършващ стремеж към рационален ред, освободен от случайности, инциденти, неща, които могат да излязат “извън контрол”. За да поддържа този изкуствен ред, винаги несигурен и винаги далеч от своя идеал, модерността се нуждае от огромни количества енергия, при това във все по-огромни количества: създаването на всеки нов ред неизбежно изисква изчистването на бъркотията и боклука от неуспешните опити за поправяне на предишния.
Както изтъква Алф Хорнборг от Готенбургския университет в същността си революционно изследване структурите
“всъщност не консумират “енергия”, която не може да бъде нито създадена, нито унищожена, а по-скоро поглъщат реда, който те могат да извлекат от нея”
Можем да кажем, че – обратно на идеологично наситеното общо мнение – “производството на ред”( а всеки продуктивен акт е акт на подреждане или преподреждане) е по своята същност деструктивно събитие: то произвежда по-малко местен ред, отколкото е отнело за целта от цялостния ред; използвайки речника на термидинамиката, може да кажем, че всеки “създаващ ред акт” увеличава ентропията – т.е. отнема нещо от “цялостния ред”. Оттук следва, че местните опити за ред резултират в глобален хаос, заради неумолимия закон на термодинамиката: освобождаването за известно време на някаква местност от ентропичната тенденция може да бъде постигнато само чрез увеличаването на ентропията на други места. Казано по-практично, това означава, че модерността, подчинена на създаването на рационален ред в къщи, може да постигне местен успех само чрез неравното разпределение на световните енергийни ресурси; т.е. чрез кражба от други места по света на тяхната “способност за ред” .
Модерното общество се основава на индустриалното производство, което заедно с търговията е форма на “отнемане на енергия”...Модерната икономическа система се основава на претенцията, че стойността се създава в процеса на производство. Но “стойността”, която се плаща при размяната, е всъщност консумацията на енергия и за да продължи да се поддържа тази измислица, общата сума на реда трябвада продължи да намалява. “Само от местна гледна точка” индустриалното производство, това непрекъснато “всмукване” на отрицателна ентропия, може да изглежда “продуктивно” или “ефикасно” .
Растежът, империализмът и инфлацията са всички в крайна сметка самоубийствени в свойте дългосрочни последици и само наслаждаването на местното (и временно) увеличение на реда, подвеждащо представяно като върха на “глобалния прогрес”, може да се скрие за известно време тяхната истинска същност...
Това, което наричаме “икономически растеж” е процес на отнемане на реда, а не на неговото глобално увеличаване. Този “икономически растеж” представлява ненаситния глад на индустрията за нови и нови печалби, но печалбите са изисквания за нови източници на енергия, която да бъде изгорена при следващия цикъл.
Докога ще продължава играта? Докато могат да се експлоатират нови източници на енергия – нови територии и населения. И които изчезват, ако не им се намери място в неравната размяна. Неравната размяна е самопродължаваща се; тя ускорява неравновесието на икономическата и военната сила, което поставя “приемливите граници” на неравенството и позволява на привилигерованата страна в размяната да преодолява нови и нови бариери на отнемането. Да призоваваш бедните и нещастните да “си помагат сами”, да смяташ “социалната държава” за провал, да обявяваш масовия глад и масовата безработица за приемлива цена за свободата. Огромните търговски дефицити разкриват грабителската същност на “свободната търговия”. Лъжата на века, източените части на света, наречени “развиващии се”.
Шансовете за спиране на вредите преди да станат непоправими стават още по-малки заради страшната склонност на модерния начин на живот да отклонява всяка опозиция, издигната против неговата привилегия, от самия принцип на привилегията и да я превръща в стремеж към още привилегия.
Най-силното влияние на модерността е, че превърна “идеите на доминиращите” в “доминиращи идеи”. Щом връзката между привилигерованата позиция и определени ценности веднъж се създаде от обществото, непривилигерованите са насърчавани да търсят също такива ценности и за себе си – а по този начин още повече да повишават изкусителната сила на тези ценности и да подсилват вярването в магическите сили на тези ценности. Не само привилигерованите проповядват необходимостта от още модерност, която да излекува болестите на модерността; непривилигерованите се съгласяват със същото. Те изискват ново разбъркване на картите, а не друга игра. Те не обвиняват играта, а само по-силната ръка на противника. Най-многобройни сред социалните протестиращи движения, които поражда модерността, са тези, които изискват преразпределение на печалбите , а не преразглеждане на определението на печалбите или премахване на механизма за печелене. От съревнование от този вид авторитетът на модерността и всички нейни вярвания излизат още по-силни.
По своята същност, тази цивилизация се възпроизвежда единствено чрез задълбочаване на разликата между себе си и останалата част от света посредством самоутвърждаване, което “разочарова”, обезсилва и унижава останалата част, превърната сега в източник на храна. Такова самоутвърждаване не е поправима грешка , тя не може насила или чрез преговори да бъде унищожена. Модерността не може да преживее настъпването на равенството. Модерността е паразитна форма на социално устройство, която може да спре своето паразитно съществувание само когато изсмуче всички жизнени сокове на организма- приемник.
Модерността се движи неспирно към и отвъд точката, в която боклукът ще надвиши възмоностите за рециклиране. Движението нe може да бъде спряно, защото всяка институция на модерността и породеният от пазара икономически интерес, воюват против всякаква ефективна смяна на посоката.
Няма ясна точка, в която може да се каже със сигурност, че изяждането на опашката е свършило и е започнало изяждането на змията.. Между другото, самата змия никога няма да има шанса да разбере, че тази точка е премината.
Ще протестира ли опашката за тойоти?
За перата на щрауса, опашката на петела....
Онези, които стоят зад капитализма, предопределят паразитната му същност, и съвсем не предвиждат да загиват заедно с него, а целят именно - унищожаване и изтощаване на народите, с цел, по-лесното им окончателно поробване, посредством 'революции', до дупка. Т.е. до 'Новия им световен ред' - завоалирано име на световното абсолютно робство!
Така, както Кашел Мордохай (Карл Маркс), само е заменил думата 'масонски', с 'комунистически' манифест, така и 'Роза', е заменила думата 'сатанизмът', с 'капитализмът', - само с цел - внушаване на измислена реалност, с коварната цел, да обоснове нуждата от самоунищожителни социални сътресения и чудовищни погроми, - резултатите от които са, и ще са, налице!
СГРЕШИХА И С ТОВА ПРЕДРЕШИХА ГИБЕ;ТА НА СОЦИАЛИЗМА
КАПИТАЛИЗМЪТ СЕ ПОЯВИ РАЗВИ, ПРЕОБЪРНА Икономиката на света, благодарение на пазарната икономика- място на естественото съревнование на умовете. благодарение на това, че на този пазар като стока ижлезе интелектуалната собственост и затова сега се радваме на модерната епоха
Изостанали са страите, където няма признаване на техническото творчество за монопол
Социалистите не можааааха да разгадаят, че благодатрение на това капитализмът се обновява
Светът се състои и днес оъ твърде много феодални страни. България е такава и затова сме най бедни... и горделиви. Без покритие
е неверно. Прогресът няма обратен ход. Както по земята има блата, така и в страните има застой
Посоките вече се сменят амплитудите са много къси. Ще напиша постинг, едните ни заблуждават, другите са сбъркани Всичко е в инретес на определена държава и тя не е БългарияЧ
