Не е вярно, че един ден подходящият човек просто се появява. До него се стига през много опити и разочарования, през фениксова наивност, упорито търсене и научаване на нови трикове. Не е вярно това, че срещнеш ли подходящият с главно „П“ заживявате „щастливо до края на дните си“. После се започва една борба с навиците, егото си и съответните на другия, за да изобщо останете заедно, защото в един момент човек толкова привиква да е със себе си и да не задържа никого около себе си, че става някак хлъзгав и всичко му се изплъзва. Хубавото му се изплъзва почти толкова бързо, колкото и лошото. Константата остава само онова зрънце его, което си търси с какво да се прави на силно.
Не е лесно да си с друг човек, но веднъж ако си с този, другия, до когото е трябвало да стигнеш, не можеш да си представиш да си без него. Още повече се разраства твоето неотделимо, когато станете няколко души. Когато всичко ви е толкова общо, че се губи границата, къде е формално моето и формално твоето и какво е делегирано като наше. А това не означава, че липсва лично пространство. Напротив. Понякога личното си е лично, дори когато е на едно и също място, в едно и също време и действие.