«БОХЕМСКА РАПСОДИЯ» В СОФИЯ

От приятелите на баща ми - все хора от сой, винаги облечени в безупречни костюми, с бели ризи и вратовръзки, си спомням писателите Тодор Генов и Димо Кисьов, известен и като баща на Весо - един от „Щурците”.

Тук не мога да не направя сравнение с групата „пролетарски поети”, които манифестираха на 24 май след нашето училище. Особено бях впечатлен от „официалното облекло” на Ст. Ц. Даскалов, известен писател комунист: смачкана яка на съмнително бяла риза върху реверите на не по-малко смачкано сако и сандали, обути на бос крак.

 Част приятелите на баща ми - хора с различни професии, се събираха по обедно време в заведението „Паризиана” в безистена ”Позитано”. Там ходеха и много адвокати. Спомням си един от тях - Мильо Гюлеметов, роднина по брациговска линия, собственик на огромен боксер Джоко. Не мога да пропусна и известния инженер, прочут до днес с хапливия си хумор Антон Малеев.

 Популярни бяха и кръчмите „Дивите петли”, ”Горски цар” и „Ловният парк”. Още виждам сините шишета със сайдер (газирана вода), лимонадата с керамични капачки, ситно нарязаната зелена салата, усещам божественото ухание на кюфтета и кебапчета.

 На единия от ъглите на „Симеоновско шосе” и алея ”Яворов”, срещу оградата на Семинарията, която в онези години бе превърната в Дворец на пионерите, бе прочутата ресторант-градина „Хладна почивка”. Там баща ми редовно ни водеше. Всъщост, оттам започваше и нашата традиционна разходка в неделя в Борисовата градина, или Парка на свободата, както беше официалното му название в онези години. По–възрастните разказваха, че именно тук цар Борис редовно отсядал с антуража си на път за Ловния парк.

Златните есенни листа с техния приятен мириз на гнило, в съчетание с миризмата на бензин, лъхаща от таксиметров автомобил „Варшава”, са детските ми спомени от една екскурзия в Борисовата градина, до Ловния парк - любимо място за пикник на софиянци тогава.

 Друга незабравима за мен бе миризмата на тапицерия и бензин на стария модел „Вартбург”, неговата сива вълнена тапицерия и воланът, изработен от бяла пластмаса. Автомобилът бе собственост на чичо Тоти, с когото често ходихме на екскурзии, които винаги завършваха в някоя кръчма в околностите на София. По-късно разбрах от майка ми, че чичо Тоти е бил архитект, а баща му - офицер, близьк до царското семейство.

Друго популярно място, на което ни водеха нашите родители, беше къпалнята „Република” (сега „Мария-Луиза”) в Борисовата градина. Ресторантът-градина се посещаваше от много софиянци в почивните дни. По-късно ходехме там с мои колеги - състуденти. Мястото много ни харесваше, защото не беше скъпо, а атмосферата беше много приятна.

 „Ариана” – една кръчма легенда, се намираше на островчето на едноименното езеро в началото на Борисовата градина. Със своите тераси над водата и извитото мостче, което я свързваше с брега, с дървените гребни лодки, любими за влюбените двойки, тя бе неповторима. След двадесет и петгодишен ремонт на това място отново има този път луксозен ресторант, с редовно паркирани отпред скъпи лимузини.

 Aко споменавам така обстойно заведенията в центъра на София в онези години, е защото те бяха почти навсякъде: по-малки или по-големи, кръчми или ресторанти. Там съседи, приятели или просто познати с еднакви интереси и характери можеха да се срещнат, да пийнат по чашка - две. Хубавото вино явно е помагало да споделят мисли, да поспорят, ако вижданията им са били различни, докато хапват нещо евтино и вкусно сами или със семействата си.

Такива ресторанти на открито или закрито имаше на почти всеки петдесет метра по „Графа”, или в Борисовата. По-късно тези кръчми постепенно започнаха да изчезват. На тяхно място изникваха магазини, които с безмълвието на витрините си накараха хората да престанат да се срещат както преди. Това бяха първите крачки към отчуждението, което ни завладя по подобие на хората от западния свят.

 Фантастична кръчма беше „Под липите” в кв. „Лозенец”, на ъгъла на бул.”Драган Цанков”и малката кокетна уличка „Елин Пелин”. Помня тава място от дете, ходил съм с родителите си, ходих и по-късно като студент. „Под липите” беше любимо място на младите софиянци с артистични професии през осемдесетте години на миналия век. Тук почти всяка вечер можеше да срещнеш даровития график Алекси Начев, младия тогава архитект Влади Томалевски - син на известния архитект Богдан Томалевски, д-р Иван Балкански - известен гинеколог, или един от първите компютърни специалисти Николай Радков – Бебо, които живееха наблизо. Всички те, както и много други от това поколение, отдавна не са в България.

За малко щях да пропусна легендарния „Стадион” на „Попа” (площад „Патриарх Евтимий”). Тук бе единственото място, където винаги можеше да си поръчаш дефицитната тогава бира „Загорка” с пържени картофи. Редовни посетители, освен известни в миналото спортисти, бяха и хора с артистични професии. Тук с неизменната цигара „Кент” в устата беше и художникът Евгений Йонов.

„Стадион” бе предпочитан и от така наречените частни производители, или ”непмани”, както ги наричаха по съветско подобие. Без тях плановата икономика на социалистическа България не можеше да задоволи пазара. Въпреки това комунистите не ги обичаха, защото това бяха хора с финансови възможности извън контрола на така наречената „народна власт”. Ето защо, ако някой от тях си позволеше да демонстрира по-висок стандарт на фона на общата уравниловка, бързо му намираха колая и го вкарваха в затвора.

 Колоритен представител на това съсловие бе Тодор Троянов, когото редовно можеше да засечеш в „Стадион”. Лежал в затвора заради бягство в чужбина, слаб и жилав, човек с безкрайна енергия. След промените през 1989 г. той не се предаде, както повечето си колеги. Продаде имотите си в София и заедно със съпругата си се изсели в малко черноморско селце. Там построи голяма къща в копривщенски стил и я превърна в едно от най-хубавите заведения на брега на морето.

 Неуморните сервитьори Милчо и Герчо бързаха да сервират преди 10 и половина - обичайното време, когато гасяха лампите и заведението се затваряше.

 В близост до „Стадион”, по „Граф Игнатиев”, в посока площад „Славейков”, редовият софиянец можеше да се почерпи в „аперитив Троян”. Характерното за него беше, че сервитьорката винаги знаеше какво пие всеки от редовните клиенти и носеше питиетата още преди да си седнал на масата. Тук често можеше да видиш с неговата компания художника Стоян Бочев, син на известния писател Стефан Бочев - бивш концлагерист. Едър, представителен българин като своя баща, който беше един от онези малко останали живи истински български интелигенти, повечето от които  успешно  затрити след Девети септември.

Не бих искал да пропусна и „Ашингер” на „Гурко” и „Раковски”, където доскоро се намираше магазинът за мебели на „Неосет”. Там, стане ли 10 часът, сервитьорът ни подканваше да си ходим с думите:

-Хайде, момчета, чичо ви Гошо живее в Пазарджик!

От другата страна на „Раковски”, на мястото на бирария ”Чайка” и павилионите на букинистите, откъдето купувахме дефицитното френско детско списание „Ваян” с комикси, построиха една изключително грозна сграда-ресторант. Хората не без основание я наричаха „Домът на покойника”. Сега тук се издига нова стъклена сграда – информационен център на Министерство на отбраната. Как все пак, макар и трудно, нещата се променят.

 Ще завърша обиколката на софийските заведения с „Грозд” и „Дълбок зимник” на булевард „Цар Освободител”. Любимо място на студентската младеж и градската бохема, двете заведения още носят спомените си от онова време. Оттам като редовни посетители си спомням Китаеца, Бебето, Мишо Рафаелов - син на известен художник, Косьо Димитров - син на известен скулптор. Всички те бяха студенти в Художествената академия през седемдесетте години.

„Старият Берлин” срещу Народното събрание, или ресторант „Варна”, както се казваше официално, ни бе любимо място за бутилка „Карловски мискет” с порция сирене, полято с олио и червен пипер на чудесен теферич.

Няма да бъда обективен, ако пропусна „Руският клуб” с прекрасната му градина. Официалното му име беше и мисля, че все още е, ресторант „Крим”. Портиерът, изискан стар белогвардеец, си избираше посетителите по известен само нему критерий. Виенския шницел, който правеха там, не можеше да ядеш никъде другаде. Тук обикновено веднъж седмично се събираха художниците-плакатисти. Редовно ходеха Кольо Ковачев, Божидар Йонов, Парашкев Фереджанов, Божидар Икономов – Дарий, Огнян Фунев, Димитър Тасев, Людмил Чехларов, Георги Велев, Асен Старейшински, Георги Липовански. По- късно към тях се присъедини и Петър Наумов – Бебо.   За съжаление, някои от тях са вече покойници. С други сме приятели и се срещаме често.

Щях да забравя „Унгарският ресторант” на „Раковски”, близо до Сатиричния театър (сега там се намира ресторант от небезизвестната верига „Хепи”). Той бе известен със специалитета си „Добра жена”. Не мога да не спомена и „Чешкият клуб” на ул. „Кракра”, до клуба на архитектите. В тези заведения редовно се събираше софийската бохема.

 В ресторанта на руския културно-информационен център на ул. „Шипка” сервираха водка „Столичная”, немска бира „Радебергер” и черен дроб от риба треска върху препечени филии хляб с масло. Какъв разкош за онези години!

 Не мога да пропусна градината на ресторант „България”, до входа на „Зала България”. Там атмосферата напомняше на предвоенна София с красотата на една бирария, достойна за всяка една европейска столица.

Сладкарницата на хотел „България, известна с превъзходните си торти „Гараш” и „Добуш”, бе място за срещи на художниците-сатирици. Чести посетители бяха Николай Пекарев, Стефан Деспотов, Георги Чаушев, Людмил Димитров – Шефа.

С Люди, или Шефа, както не знам по какви причини го наричахме - човек с изключително тънко чувство за хумор, емигрирал преди повече от двадесет години в САЩ, ни свързват много спомени от младежките години. Редките ни срещи при неговите краткотрайни завръщания в София стават повод за разискване на много смешни случки от миналото, поляти обилно с червено вино и придружени с вкусни мезета.

В края на осемдесетте години на миналия век работихме съвместно по проекти, свързани с визуално-информационното обслужване на току-що прохождащите тогава скиорски комплекси. Табелите, правени от нас в Боровец и Пампорово в онези години, доскоро все още можеше да бъдат срещнати по алеите на зимните ни курорти.

Денем работехме здраво, а нощем обикаляхме софийските кръчми. Любимо място беше панорамата на „Парк хотел Москва” - висока сграда в края на Борисовата градина, близо до тенис кортовете на „Академик”, срещу огромния комплекс на Руското посолство. Заведението се намираше на последния етаж на хотела и вечер имаше разкошен панорамен изглед към недотам осветения в онези години столичен град.

Често се сещам за „избягалите” (така наричаха тогава емигриралите на запад хора).

Поводът да вмъкна тези редове е едно телевизионно предаване във връзка с двадесетгодишнината от падането на Берлинската стена, в което скулпторът Велислав Минеков (син на Величко Минеков) разказваше как границата ни с южните ни съседи е представлявала всъщност една своего рода Берлинска стена, където са оставили костите си повече от хиляда млади хора, немалка част от които източногерманци. Нашите войници граничари са стреляли на месо, без да си дават сметка, че извършват престъпление. Не са имали друг избор: ако не изпълнят заповедта, щяло да ги сполети тежко наказание. Но са получавали и награди във вид на отпуск за всеки убит или заловен жив „диверсант”, както наричаха нещастниците, решили да преодолеят телените заграждения.

Другият, по-безопасен начин за бягство на запад, било след получаване по някакъв начин на задграничен паспорт, било след покана от близки - живеещи в чужбина, или след екскурзия с „Балкантурист” – единствената туроператорска фирма в онези години, а и след командировка просто „да забравиш” да се върнеш. Това обаче създаваше големи проблеми на близките ти, останали в България, които биваха репресирани от органите на Държавна сигурност. Собствеността на „избягалите” в повечето случаи се конфискуваше в полза на държавата, а самите те получаваха задочна ефективна присъда от няколко години затвор. Всъщност, заминавайки отвъд „желязната завеса” по този начин, човек си затваряше вратата за връщане в Родината завинаги. Имаше хора, толкова наплашени, че десетина години след промените на Десети ноември не смееха да стъпят в страната.

Съществуваше и легален начин да се „чупиш”, като се ожениш за чужденка от западна държава. На това властите не можеха да попречат заради международно сключени споразумения по правата на човека, но правеха всевъзможни спънки на кандидатите да встъпят в брак.