Обикновен, тривиален проблем  ме накара да почукам на вратата на зъболекарския кабинет. Внимателното отношение кьм пациентите, както и фактът, че зъболекарката беше съученичка от гимназиалните години, а още повече, че често й носех материали с библейско съдържание, към което тя проявяваше интерес, ме караше отново и отново да идвам тук. Но преди повече от половин година научих, че д-р Д. Х. е  претърпяла сериозна операция. Докато е на земята, вярващият винаги има една надежда в повече от невярващия. И затова призовах  Господа  за здравния й проблем...

       Врата се отвори. Видях я променена –  с леко отслабнало лице, белязано от продължително телесно страдание. Но очите... ?! Каква изненада – бистри, излъчващи дълбока топлота!

-         О-о, влез, заповядай  –  думите й бяха тихи и изречени с усилие.

  Последва взаимна вежливост. Скоро обаче “добрите обноски” бяха заменени с общуване от по-висок порядък – духовно.

-         Знаеш ли, аз бях “Там”, аз видях “Рая”  –  усетих, че бързаше да сподели, защото знаеше, че аз ще й повярвам. Пред колко ли други е искала да говори за преживяното, но се е възпирала от скептицизма им.

-         Преди половин година се подложих на операция за отстраняване на туморчета на гласните възли. Като човек от гилдията на докторите имах възможността да намеря най-добрия специалист. Той ме успокои, че това не е сложна операция.

      Събудих се от упойката. Не можех да говоря. Поддържах връзка като пишех върху листове хартия. Като медицинско лице бях изучила подробностите за операцията. Затова в петък, когато развих висока температура, подразбирах причината за това усложнение – една тръбичка , която се слага в трахеята, за да може оперираният да диша, трябваше да бъде сменена. Нещо, на което визитиращият лекар не обърна внимание. Още същия ден дишането ми прогресивно се затрудни. Бях принудена да напиша на дежурния лекар какво е нужно да се направи. Но той отказа да обърне внимание на моето мнение.

       В събота сутринта състоянието ми беше такова, че осъзнах, че няма да дочакам понеделника, когато щеше да дойде да ме види опериралият ме професор. Затова написах няколко реда и ги предадох на съпруга  ми – да търси професор Х, за да дойде, защото само неговата намеса – и като специалист, и като администратор, можеше да ми помогне.

        С висока температура и задушаваща се в събота вечерта изгубих съзнание...

       И следващото нещо, за което имам спомен, е, че се озовах сред невероятно красива , зелена ливада, с много животни на нея, с наситено синьо небе, в което пърхат и чуруликат птички. И всичко обляно в нежна, ярка, но незаслепяваща светлина, която не  идваше от определено място, а ксто че ли струеше отвсякъде...Не от слънце, защото такова не виждах...Завладя ме невероятно спокойствие и блаженство...И когато душата ми се разтваряше  и потъваше  сред тази гледка, отнейде прозвучаха ясни, твърди, но пропити с много топлина думи, които ми се запечатиха в паметта:

      ”Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда. На зелени пасища ме успокоява; при тихи води ме завежда. Освежава душата ми. Води ме  през прави пътеки заради името си. Да! И в долината на мрачната сянка, ако ходя, няма да се уплаша от зло.”

       Следващото, за което имам спомен, е болничната стая, заобиколена от съпруга ми, лекуващ медицински персонал, професор Х. По-късно научих, че докато съм била в безсъзнание с тенденция към фатален изход, съпругът ми е намерил професор Х. и го е помолил за съдействие. Като дошъл и видял клиничната картина, той се разпоредил за единствено правилните процедури, необходими за оцеляването ми, като една от тях бе онази, за която споделих мнение с дежурния лекар - замяната на дихателната тръбичка.

    Намесата на професора ме върна към живота. Но имах бистър спомен и за преживяното “нещо друго”...И веднага щом бях в състояние да пиша, помолих съпруга ми да ми донесе “Псалми”-те. Имах ясното съзнание,  че онова, което чух и видях и се запечата в паметта ми, е свързано с Тях.  Интуиция ли, “шесто” чувство ли, не знам? Дотогава бях чела само “Новия Завет”.

      Мъжът ми донесе “Псалтир”. Зачетох  го. Изумих се, и бях безкрайно радостна, когато прочетох  Псалм  23:1-4(по Славянски 22:1-4) – това бе Словото, Което чух и никога няма да забравя. Както и онова, което видях и почувствах “там”. За което думите са недостатъчни за да го изразят...

     Сега разбрах защо така излъчваха очите на д-р Д. Х. От тях струяха лъчи – частица от Божествената светлина. Всичко в Творението, докоснато от Нея, се обгръща в тиха, но дълбока обич... Това не се разбира с Разума, то се долавя с Духа.

-         Слава на Бога  –  можах да продумам.

-         Слава на Бога  –  промълви и тя.

      В настъпилата продължителна пауза благоговейно съпреживявахме радостта – тя от докосването й с Господа, а аз – от Посланието, което Той   изпращаше  чрез нея. Това Послание не беше само за мен, а и към всички Негови чада.

      Затова и го написах.

http://www.youtube.com/watch?v=t7NdBIA4zJg